Лъчи на страст,

лъчи на ярост,

лъчи на вяра и безверие

преплитат се във нас,

оплитат щекотливи паяжини от копнежи по нови, непреживяни светове,

паралелни на реалността, в която уж живеем,

а всъщност вегетираме,  любовно- обезсърчени

 от грешките на младостта...

...

Нужно ли е да съм зряла, възрастна,

когато още в полет е душата?!

Нужно ли е да й прекърша в най- високото крилата,

да я оставя да се сгромоляса с екот на земята, до ядрото да продъни,

да издълбае кратер, сякаш е последният ми дом за тоз летеж,

преди да се разсея някъде- близо до Лъчите и тялото ми да олекне с не повече от

двайсетина грама?!

ни се случва, е нужно, за да може тези двайсетина грама да са очистени, изпитани и с възможно най-правилната форма, за да заемем мястото си в безвремието.
Поздрави за стиха!
Прегръщам си те и... никакво пречупване на крилете :**

Планирам издигане с още няколко размаха на крилете :-)))
:-*
Гуша, Блага! :-)