когато искаш силно да крещиш-

да гъгнат в тебе ядно  посинели небеса,

да свикаш огнена стихия, когато залезът припламва в хоризонта,

нажежен до огненочервено...

Не е никак нужно,

да опитваш да си силен, 

когато виждам,

как се запъхтяваш под товара на замлъкналите фрази,

които наум си приповтаряш, пътувайки към Нея и после бликват,

излизат на талази, но Тя не е до теб, попиват във случайното на безнадеждната минута,

и пак мълчиш, и трупаш на камара, заплашваща с масива неизреченост

грохотно да рухне върху силните, но нежни плещи на безлюбовно битие... някой ден...